Ина Хаджиева · Моето Куче ·

Home
Ина Хаджиева · Моето Куче ·

Консултант по поведение и обучение на тревожни, реактивни, чувствителни кучета и техните хора.
• Клуб Моето Куче •

Вярвам, че връзката и сигурността са в основата на всяко обучение.
Тук ще откриеш идеи, ресурси и преживявания, които не спирам да развивам - и като специалист, и като човек.

Казвам се Ина Хаджиева - поведенчески консултант и треньор.
Работя с тревожни, реактивни и чувствителни кучета. И с хората до тях.

Тази страница събира казуси, размисли и решения, родени от реалната ми практика, не като теория, а като преживени срещи и уроци.

📸 Последвай ме в Instagram за по-практични ресурси и идеи:
- https://www.instagram.com/moetokuche/

📍 Влез в Facebook групата за взаимопомощ:
Групата на Моето Куче - https://www.facebook.com/groups/moetokuche/

🌐 Виж блога - най-богатата енциклопедия за разбиране на кучето:
https://moetokuche.com

25/09/2026

„Не го гали, когато го е страх. Така само подкрепяш страха.“

Това е един от онези съвети, които са се задържали достатъчно дълго в разговора за кучешкото поведение, за да започнат да звучат като факт.

💡Какво прочетох тази седмица💡

Стана ми интересно едно ново изследване в света на кучешката наука, публикувано тази седмица, което проверява какво всъщност се случва при различни реакции на стопанина, когато кучето срещне непознат и потенциално плашещ го обект.

Изследването е в сравнително малък мащаб. В него участват двойки куче–стопанин. Кучетата срещат непознат движещ се обект, а стопаните са разделени в четири групи:

Група 1 - предлагат храна
Група 2 - насърчават кучето да се приближи
Група 3 - успокояват го с глас и докосване
Група 4 - остават пасивни

Експозицията продължава една минута. След това обектът е представен отново, но този път всички стопани остават пасивни. Изследователите наблюдават признаците на стрес, поведението към обекта и взаимодействието със стопанина.

Какво показва изследването

1. Кучетата, на които се предлага храна:

Те обръщат повече внимание на стопанина си в сравнение с кучетата, чиито стопани остават пасивни.
Храната обаче не води до измеримо по-ниски нива на стрес в рамките на тази кратка експозиция.
Тоест храната променя взаимодействието с човека, но в този експеримент не виждаме данни, че е променила емоционалния отговор към непознатия обект.

2. Кучетата, които са насърчавани да се приближат:

Те действително се приближават повече и прекарват повече време близо до непознатия обект. Но тук се появява и най-интересното разминаване в резултатите. Повече приближаване не върви с по-нисък стрес. Общата оценка за стрес при тези кучета е по-висока по време на насърчаваното приближаване в сравнение със следващата експозиция, когато стопанинът вече не ги насърчава.
Т.е. човекът успява да промени това, което кучето прави. От това обаче не следва, че е променил по същия начин и това, което кучето усеща.

3. Кучетата, които са галени и успокоявани с глас:

Те също се обръщат повече към стопанина си. И тук резултатът е доста конкретен: галенето и успокояващият глас не водят до повече наблюдаван стрес в сравнение с пасивната група.
Това е интересно точно заради познатото „не го успокоявай, ще подсилиш страха“. Ако успокояването правеше ситуацията по-трудна за кучето, бихме очаквали това да се появи в показателите за стрес. В това изследване не се появява.
В същото време резултатите не показват и че галенето и говоренето са намалили страха. Кучето получава социална подкрепа и се ориентира повече към човека, без измеримият стрес да е нито по-висок, нито по-нисък от този при пасивната група.

4. Кучетата с пасивен стопанин:

Стопанинът не предлага храна, не докосва кучето, не му говори и не го насърчава да се приближава.
Кучетата се обръщат към него по-малко в сравнение с кучетата в трите групи, в които човекът активно взаимодейства с тях.
Но пасивността не води до по-ниски нива на стрес. Кучетата в тази група не показват значимо по-малко стрес от кучетата, които получават храна или са успокоявани с глас и докосване.
Това е интересна част от резултатите, защото пасивността често се препоръчва именно като „безопасния“ избор - не прави нищо, за да не подсилиш страха. Тук тя не се появява като стратегия, която носи предимство по отношение на наблюдавания стрес.

Какво можем да съберем от четирите групи:

Комуникацията със стопанина има ефект. Когато човекът участва - предлага храна, докосва и говори или насърчава приближаване - кучето се ориентира повече към него.

Това само по себе си не означава, че страхът намалява. Но показва, че човекът е част от начина, по който кучето се ориентира в ситуацията.

Липсата на реакция също не е неутрална празнина, в която човекът „не влияе“. В тази група кучетата получават по-малко социална информация от стопанина си и се обръщат към него по-малко, без срещу това да виждаме предимство в нивата на стрес.

А насърчаването към приближаване показва още нещо: можем да повлияем върху видимото поведение, без непременно да сме променили емоцията, която стои зад него.

Това има пряко отношение към начина, по който разбираме напредъка при страх и тревожност.

Приближи се, взе храната, позволи да бъде докоснато, остана, мина покрай другото куче... Всички те описват реални поведения. Но когато от тях преминем към „вече не го е страх“, „чувства се добре“ или „свикна“, вече сме направили още една крачка - от наблюдението към интерпретацията.

Какво изследването не доказва:

То не доказва, че галенето и говоренето намаляват страха.

Не доказва, че храната не работи при страх.

Не показва, че насърчаването към приближаване по принцип е неподходящо.

И не сравнява дългосрочни подходи за работа със страх и тревожност. То не изследва системна десенсибилизация, контракондициониране или продължителна поведенческа работа.

В тази конкретна рамка обаче резултатите са достатъчно ясни за две неща:

- подкрепата с глас и докосване не увеличава наблюдавания стрес
- по-голямото приближаване до плашещия обект не означава непременно по-нисък стрес.

Добре. А какво бих направила аз?

От четирите възможности със сигурност не бих избрала да насърчавам приближаване с идеята, че колкото по-близо стигне кучето, толкова по-добре се справя.

Ако кучето ми срещне непознат движещ се обект и показва сигнали на притеснение, аз искам то да потърси информация от мен. Искам да мога да му отговоря, да го докосна, ако търси контакт, да предложа храна, ако има смисъл в конкретната ситуация. Няма да очаквам с това незабавно да сваля нивото му на стрес – това изследване не ми дава основание да очаквам такъв ефект.
Но ми дава друга информация: когато човекът комуникира, кучето се обръща към него повече.

Така въпросът вече не е дали да го галя това куче, а участвам ли в тази ситуация, когато то търси мен, или се оттеглям от нея от страх, че участието ми ще влоши нещата?

Аз бих участвала.
Ако кучето се обърне към мен за информация, не виждам причина да се преструвам, че не съм там.

А ти?

—
„Какво прочетох тази седмица“ - всеки петък за новото в разбирането и работата с кучешкото поведение. Ще ти е интересно ли?

19/09/2026

Би било по-лесно да спра едно поведение, отколкото да го предвидя и да намеря време и ресурс да изградя друго на мястото на това, което не ми харесва. Ще е по-лесно да приема, че кучето ми причинява нещо неприятно умишлено, отколкото да допусна, че зад поведението стои липса на умение, защото тогава ще трябва да се запитам какво не съм видяла, предвидила или помогнала да бъде научено.

Познавам този рефлекс. Учена съм, че загубата на контрол над ситуацията не е готино преживяване. И не кучетата са създали този рефлекс у мен. Те просто много ясно го показват.

Когато кучето лае, дърпа, ръмжи или руши, аз искам поведението да спре. Но искам да спре и собственото ми усещане, че не се справям. Едно „Не", дръпване на повода или корекция могат да дадат точно това кратко облекчение - поведението прекъсва и аз отново усещам, че контролирам ситуацията.
Изграждането на друго поведение не носи същото незабавно облекчение. То изисква да предвидя трудния момент, да променя средата, да започна от по-лесна ситуация, да повторя достатъчно пъти и да приема, че известно време старото поведение още ще се появява. Изисква и да остана в собственото си неудобство, докато кучето все още не може да ми даде резултата, който искам.

Точно тук начинът, по който съм си обяснила поведението, започва да има значение.

Еми ръмжеше, когато се опитвах да ѝ сложа нагръдника. Ако си обяснявах ръмженето като опит да „наложи своето", лесно щях да оправдая задържането и поставянето на нагръдника въпреки съпротивата ѝ като необходима граница. Не мога да ѝ позволя да си мисли, че с ръмжене ще постига своето.
Но преди ръмженето имаше отместване на глава, втвърдено тяло, облизване и опит да се отдалечи. Може да има болка, страх или лош предишен опит.
Ако си обясня поведението по този начин, задачата ми се променя. Вече не трябва да надделея над отказа, а да разбера какво се случва, да променя начина и да изградя липсващото умение.

Колкото по-сигурна съм, че знае и нарочно отказва, толкова по-лесно наричам натиска с друго име. Повишеният тон става „поставяне на граница", а това, че я притискам, започва да прилича на последствие, което тя сама си е причинила, защото е можела да избере друго поведение.
Думи като „инат", „доминация" и „манипулация" не просто описват кучето. Те подреждат ситуацията така, че отсреща да има виновен, а аз да получа ясна роля - да бъда по-твърда и да си върна контрола.

Обяснението, че кучето може да е уплашено, претоварено, в конфликт или да няма умението, което очаквам от него, ме оставя с по-неудобна роля. Не мога да оставя отговорността изцяло при него. Трябва да се върна назад, да разбера какво липсва и да участвам в изграждането му.

Днес бих нарекла това отговорност, но дълго време съм преживявала отговорността като вина. А когато човек се пази от вината, обяснението „прави го нарочно" е много удобно, то оставя проблема изцяло в кучето.

Мисля, че начинът, по който ще отговорим на поведението, зависи и от това колко можем да издържим, че не знаем.
За мен емпатията не е в „горкото куче", нито в отказа от граници, а в готовността да не превърна собственото си раздразнение или безсилие в обяснение за характера на кучето. В разликата между „не иска" и „не може".

Понякога поведението ще трябва да бъде спряно веднага, защото е опасно. Ще се наложи да прекратя ситуацията, да огранича достъпа или да защитя някого. Но спирането в този момент не означава, че съм научила кучето какво да направи следващия път. По-трудната част започва след това: какво ще изградя на мястото на спрялото поведение и какво трябва да променя, за да стане новото поведение възможно.

И точно там започва разговорът за това какво си позволяваме в името на обучението. Защото обяснението, което си даваме за поведението, определя какво ще сметнем за справедливо да направим на кучето, за да го спрем.

17/09/2026

„Драматизираш! С мен кучето не ги прави тези неща."

Излизам от консултацията и тези думи на мъжа в двойката ми пулсират в главата.
Сякаш чувам моя партньор отпреди години. Внезапно отново съм стопанката, за която ситуациите в разходката бяха трудни и изискваха непрекъснато внимание. Предвиждах, преценявах, опитвах се да предотвратя следващата трудна среща, пуснато куче, дете зад ъгъла… излизах с очакването, че нещо ще се случи.

За човека до мен нещата изглеждаха доста по-леки. Твърдеше, че с него кучето се справяло значително по-добре и голяма част от проблемите, които преживявам аз, не се появявали. Изпълнявал команди! Какви команди, той не беше учен на команди … както и да е. За моя партньор аз наистина го мислех прекалено много.

Напрежението ми участваше в разходката и променяше начина, по който действах. Но не се беше появило от нищото. Беше си натрупване на трудни преживявания, в които ми се налагаше освен да предвиждам, но и да поемам последствията. Двете неща отдавна си влияеха взаимно, само че тогава още не умеех да ги видя по този начин както днес бих.

Знаех единствено, че на мен ми е трудно, а човекът до мен използваше своя по-лек опит като доказателство, че аз правя нещата по-трудни, отколкото са.
И аз се питах какво пропускам. Дали реагирам твърде рано или твърде късно, дали очаквам повече, отколкото кучето може в този момент, и какво в себе си трябва да променя.

Аз тогава нямах нужда партньорът ми да ми казва, че с него кучето не ги прави тези неща. Виждах, че не ги прави.

Имах нужда да обсъждаме какво точно прави разликата - какво прави той, какво правя аз различно. А всъщност обсъждахме колко аз драматизирам, докато при мен оставаха и отговорността и менажирането и организацията, планирането и съмнението дали изобщо мога да вярвам на собственото си преживяване

Сега стоя от другата страна на този разговор. Изслушвам двама души и започвам да подреждам две много различни преживявания с едно и също куче. Нямам причина да мисля, че някой от тях представя случващото се неправилно.

Едно куче може да се държи различно с двама души, защото с човека се променят темпото, дистанцията, решенията, очакванията и цялата история, която кучето има с него.

На повърхността разговорът е за това кой е прав. За него фактът, че с него това не се случва, сякаш е достатъчен отговор. За нея е още една част от въпроса. В този разговор той пита как, тя пита защо.

Това са и моите въпроси. И тогава и сега. Имам нужда да разбера защо се появява дадено поведение и каква функция изпълнява за кучето и да мога да го обясня, преди да стигна до как ще го третираме. Ако аз не разбирам логиката на случващото се, всяка инструкция, която дам, ще е просто техника, избрана по външната прилика с друг случай.
Искам и човекът срещу мен също да разбира тази логика, защото животът с кучето няма да следва сценария от консултацията и нито един план не може да предвиди всяка следваща ситуация.

Тази жена не е първата, в чиито въпроси разпознавам своите. Повечето жени, които стигат до мен, сякаш искат първо да си обяснят какво, по дяволите, се случва.

И може би затова работя почти само с жени - често това е разговорът - не само как да спрат поведение, а защо се случва, как участват самите те и какво могат да променят. Познавам тези въпроси, защото и аз си ги задавах за себе си. Нуждата да ги подредя и разбера ме подтикна да уча, а днес определя начина, по който работя.
Не им казвам да спрат да го мислят толкова. Подреждаме кое от всичко има значение и какво могат да променят. Това на мен ми липсваше навремето.

16/09/2026

Консултацията е само началото. Истинската промяна зависи от това какво ще направим след това със знанието. Затова тази седмица момичетата, с които работя, чуха от мен:

- Преди да потърсиш следващото решение, довърши това, което вече си започнала.

- В момента очакваш от кучето да умее нещо, което все още не е научило.

- Всяко оставане, което стига до паника, е още едно упражнение на паниката.

- Две-три упражнения седмично няма да решат проблем, който кучето репетира всеки ден.

- Ако решението беше още една дълга разходка, досега щеше да се е научил да остава сам.

- Качеството на разходката се вижда в състоянието, с което кучето се прибира: с покрити нужди или с повишена тревожност. В това състояние ще го оставиш, когато излезеш.

- Клетката няма да помогне, ако самото затваряне е част от паниката.

- Ако не виждаш напредък, намали трудността на упражнението.

- Промяната в поведението на кучето изисква промяна и в рутината, която поддържа проблема.

- Постоянното започване отначало също е начин никога да не стигнеш докрай.

- Празнувай малките победи! Свършила си много добра работа дотук!.

Момичета с тревожни кучета, знам, че между нуждата да си подредите живота и това, което кучето ви може в момента, зее пропаст. Знам.

Знам, че най-трудно е да поставите началото. Да разглобите на малки стъпки целия си ден, да развивате наблюдателност, да погледнете отстрани ежедневието си като на филм и да бръкнете с пръст точно там, където се ражда тревогата.

Тази пропаст не се затваря с един съвет или едно упражнение. Работата е в рутината - в това, което кучето преживява всеки ден, в уменията, които има възможност да упражнява, и в промените, които реално можете да поддържате.

И също знам, и вие също го знаете, че промяната не се постига само със знание, а с последователност и постоянство. 🫶

13/09/2026

Той е куче с изразени работни качества и много високи нива на енергия и възбуда. Не умееше да се успокоява и да си почива, постоянно изискваше нещо, крадеше, пазеше ресурси, не можеше да остава сам, преследваше, рушеше къщата, а разходките на повод бяха КОШМАР.

Аз, разбира се, исках да променя всичко едновременно. Вече имах нови знания и започвах да разбирам поведението му по друг начин. Осъзнавах страшно много неща, които преди не разбирах, но това въобще не означаваше, че знам какво да направя утре.
И точно тогава е много лесно човек да започне да отлага: ще изгледам още малко, ще си подредя материала, ще си водя бележки, ще започна от понеделник. Или от първи. Или след като купя новото легло на кучето, в което да играем Граници.

Един ден си дадох сметка, че няма да се събудя някоя сутрин като чисто нов човек. Шест години бях реагирала на Гого по един и същ начин, а той на мен и на света по своя.
Нито аз можех просто да спра автоматичните си реакции, нито той знаеше какво очаквам да направи вместо онова, което се опитвам да спра.
Старите ни реакции бяха станали автоматични чрез повторение. Значи и новите щяха да имат нужда от повторение.

Затова вместо да се чудя откъде да започна с всички проблеми на Гого, започнах от нашата комуникация. По онова време тя се състоеше в доста голяма степен от „НЕ“.

В първия ден от нашата промяна, избрах само едно нещо, което да въведа - “ДА”

Започнах да следя Гого през деня и да маркирам всяко поведение, което ми харесва и бих искала да виждам по-често.
Забавя крачка на повод - „ДА“. Спира да подуши - „ДА“.
Ляга вкъщи да си почива - „ДА“.
Сам идва към мен - „ДА“.
Чува шум, но не реагира - „ДА“.

Това малко упражнение отпусна и мен. Започнах да използвам храната много по-свободно като част от комуникацията ни, но най-важното беше, че когато започнах да търся повод да кажа „ДА“, видях колко много неща през един обикновен ден Гого всъщност прави така, както ми харесва. Просто дотогава не им бях обръщала внимание, защото не създаваха проблем и не се налагаше да реагирам на тях.
Колкото повече му казвах „ДА“, толкова по-често го виждах да избира тези поведения.

Не решихме проблемите с магическа пръчка, но аз вече не прекарвах деня само в опити да го спра. Започнах да му показвам какво искам да виждам повече.

Затова, ако все още обикаляш около въпроса „добре, откъде да започна“, не отлагай, докато си подредищ всичко. Започни да променяш начина, по който общуваш с кучето си. Аз и днес бих започнала от същото място, от което започнах тогава
- от ДА, за да изместя от комуникацията си “НЕ”

11/09/2026

Защо се налага да се оправдаваме за наградите?

Защо за всяко публично подадено лакомство лепим едно понеже…, защото…е пострадало, травмирано, осиновено, преживяло доста ...

Хващам се, че и аз се обяснявам понякога.
Стане ли дума, че работя FF, се усещам как вече подреждам аргументи, сякаш наградата е за специални случаи, кучето трябва първо да е пострадало, а “истинското” куче се обучава иначе.
Така е подреждано с години от цялата култура около кучетата.

Аверсивът няма нужда от обяснение. Той е граница, яснота, комуникация, корекция, реалният живот, „трябва да го стегнеш“. До степен, в която некучкари и хора, които нямат никаква идея нито от обучение, нито от отглеждане, нито от куче, имат ясни инструкции как ти трябва да оковеш животното, за да се побере в техния свят.

Наградата обаче има нужда от извинителна бележка - история на кучето, трудно минало, диагноза, малко невробиология.

Няма значение дали е в парка, или онлайн, преди още да сме казали какво мислим, вече доказваме, че не сме наивни. Добавяме уточнения, предвиждаме възражения, обясняваме всяка дума така, че никой да не успее да ни хване в недостатъчна твърдост или прекалена чувствителност.

При жените към всичко това се добавя още един пласт.
Много от жените, които познавам, в това число и треньорки, и стопанки, и задълбали в областта, имат твърда позиция за това кое е приемливо и кое не.Но знаят и какво следва, когато една жена е открито и категорично против аверсива. Ще ѝ обяснят кучетата по-добре. Ще оценят тона ѝ, стила ѝ на изказване, ще я нарекат емоционална. По-точно - мекушава. Ще ѝ се присмеят, че подкупва собственото си куче и че не поставя граници.
И съвсем небрежно ще подминат реалните резултати, които постига.

Познавам жена, която може да изнесе лекция за подкрепеното поведение и да не посегне към награда в присъствието на непознати. Тялото запомня по-бързо чуждите погледи, отколкото главата успява да ги обмисли.

На кого по дяволите дължим обяснение в тази секунда, преди да извадим наградата?

Трябва ли кучето първо да е пострадало, за да имаме куража да НЕ добавяме страх в обучението му?

10/09/2026

Това очертава етична граница. Не описва метод.

Да го разнищим заедно.

Кучето учи през цялото време.
Дърпа и стига до храстче, лае и другото куче се отдалечава, скача върху човек и получава внимание, не идва при повикване и играта продължава.
Това са ситуации, в които поведението - дърпа, лае, скача - има последствия - достига, отдалечава, получава, продължава.
Ако след такъв резултат поведението започне да се появява по-често, значи последствието го е подкрепило.

Това е подкреплението: не нещо, което човекът обявява за награда, а процес, който разпознаваме по промяната в поведението.

Върху разбирането на този процес стъпва позитивното обучение. Не е достатъчно да липсва наказание. Трябва да разбираме какво поддържа поведението и как можем да подредим условията и последствията. Затова спорът дали наградите работят започва от грешното място. Първо трябва да видим какво последствие в момента подкрепя поведението и дали то е онова, което искаме да изграждаме.

Обучението чрез подкрепление е опитът ни да участваме умишлено в този процес.

Първият въпрос не е с какво ще наградим. Първата ни работа е да решим какво искаме кучето да може да прави. Не какво искаме да спре, а какво може да направи вместо това, което не искаме да прави.
„Не искам да се хвърля към другите кучета“ не описва поведение, което можем да изграждаме. Казва само кое искаме да изчезне.
Може би искам да види другото куче и да се обърне към мен - това е поведение.
Да продължи да върви покрай мен - това е поведение.
Да остане на място, докато другото отминава - това е поведение.

Разликата не е словесна. От нея зависи дали изобщо има какво да се изгражда.

После идва въпросът при какви условия.

Кучето, което сяда в кухнята пред човек с храна в ръка, не е непременно научило да сяда в парка, около други кучета или когато нищо не се вижда в ръката. То не учи само думата, а учи кога, къде и при какви обстоятелства това поведение води до резултат.

Условията не са фон на работата. Те са част от нея.

Ако средата е прекалено трудна, променяме средата. Ако кучето не може да изпълни поведението в тази близост, увеличаваме дистанцията. Ако крайното поведение още не е достъпно, намаляваме критерия. Ако възбудата е прекалено висока, не повтаряме командата по-силно. Преценяваме дали изобщо е момент за обучение.
Това не са действия около позитивното обучение.
Това е работата, която не се вижда в торбичката с лакомства. Позитивното обучение не е само онова, което не правим, а и това, което подреждаме.

Куче, което реагира на други кучета. Другото се появява близо, възбудата вече е висока, поводът се опъва, човекът казва „седни“ и предлага храна.
Кучето не сяда или взима храната и веднага отново се хвърля напред.
Изводът е: „При него наградите не работят.“ А всъщност е поискано и очаквано поведение в момент, в който то може да не е достъпно за кучето. И е поискано поведение, което не е изградено предварително.

Работата започва от дистанция, на която кучето може да мисли. От по-малко поведение, върху което да се надгражда. От решение какво точно искаме то да може да прави, когато другото куче се появи.
Едва тогава има смисъл да се питаме какво ще подкрепи това поведение.

И тук повечето хора се сещат за храна.

Храната е удобна. Може да се даде бързо, многократно, в почти всяка ситуация. Затова често е основен инструмент в тази работа. Но подкрепител е онова последствие, което прави поведението по-вероятно.

Куче, което върви на отпуснат повод, може да получи достъп до храста и да души, като награда за доброто ходене.
Куче, което се е върнало при човека, може да получи обратно играта, като награда за връщането.
Куче, което е останало на място, може да получи движение напред, като награда за статичното изчакване.
Куче, което при появата на друго куче се обръща и тръгва с човека, получава дистанция от другото куче, като награда за спокойното отделяне

Всяко от тези последствия може да подкрепи съответното поведение. Дали действително го е подкрепило, ще разберем по това как поведението се променя.
Много от тези последствия могат да бъдат подредени от човека. Твърде често обаче ги раздаваме наслуки и без мисъл какво точно сме подкрепили.

Позитивното обучение не е добавяне на храна към този живот. То е разбирането и подреждането на връзката между поведението, условията и последствията.

Иначе средата решава вместо нас.

Има значение не само какво следва поведението, а и кога го следва.
Ако между сядането и храната кучето стане, пристъпи напред и докосне човека, не можем автоматично да приемем, че сме подкрепили точно сядането.

„Работя с награди“ и „позитивен треньор“ сами по себе си не описват как се провежда обучението. Казват с какви средства и в какви етични граници човекът възнамерява да работи. Не казват какво действително подрежда.

Две жени вървят по една и съща улица с еднакви лакомства в джоба.

Първата вижда другото куче на трийсет метра, спира, изчаква своето да го забележи, маркира момента, в който то се обръща към нея, дава храна и се отдалечава, преди да е станало трудно.
Втората вижда другото куче на пет метра, повтаря „седни“, размахва лакомството и накрая го дава, за да прекъсне лая.

Инструментът е един и същ. Работата е различна.
Първата знае кое поведение изгражда, при каква дистанция и кога да спре. Втората има торбичка с лакомства.

Позитивното обучение не се изчерпва със списък от разрешени и забранени инструменти. То е принцип на работа с поведението.
Затова дефиницията от картинката на този пост, не е достатъчна. Тя казва какво да не правиш. Не казва какво поведение да изградиш, при какви условия, кога средата е прекалено трудна и кога изобщо да не се тренира. Не казва какво да правиш, когато нищо от предложеното няма стойност за кучето пред теб.Човек, който я следва добросъвестно, може с години да не наранява кучето си и пак да не изгради поведението, което иска.

А когато проблемът не се промени, изводът е готов: с позитивно не става.

Само че „опитах с позитивно“ не ни казва кое поведение е било изграждано, при какви условия и какво го е поддържало. Знаем само, че намерението е било позитивно. Следващата логична стъпка не е автоматично корекция. Първо можем да проверим какво всъщност сме обучавали.

И да, любовта и наградите сами по себе си не са достатъчни. Нужни са ясни граници, последствия и последователност. Но нито едно от тези неща не означава автоматично наказание, корекция или принуда.
Начинът, по който ги създаваме, има значение. Защото инструментите не са неутрални.

При Е-нашийника неприятното усещане не е случайна грешка - то е част от начина, по който инструментът променя поведението.
При позитивното подкрепление към ситуацията се добавя последствие, което има стойност за кучето и заради което поведението се появява по-често.
Различни процеси. Различни рискове.

Едно общо нещо: нито един инструмент и нито една техника не освобождават човека от необходимостта да разбира как функционира животното пред него и от отговорността за последствията.

Ако досега не сме вярвали, че позитивното обучение работи, може би не него сме отхвърляли. Може би сме отхвърлели версията „любов, лакомства и никакви граници“. И с право. Тази версия не е метод.

Границите, яснотата, структурата и последователността са част от позитивното обучение. Разликата е в начина, по който ги създаваме, и в това какво учи кучето от тях.

А то учи през цялото време. Въпросът е дали ние участваме в това осъзнато.

09/09/2026

През последните дни участвах в много разговори по темата за позитивното обучение и чух много пъти: „Опитах се с позитивно обучение, но не се получава с моето куче.“
Разбира се, чух и обратното.

Кога работи?
Кога не е достатъчно?
Какво липсва?

Какъв е твоят опит?
Да го разнищим 👇 в коментарите.

03/09/2026

Вървя в парка и чувам тит-тит-тит-тит… непрестанното тититкане от всички страни на парка е новото нормално.

Притеснява ме колко малко знание изглежда е необходимо, за да стигне човек до употребата на Е-нашийник за щяло и нещяло. Стопани си препоръчват модели, обсъждат цени и работното ниво. Създава се впечатлението, че става дума основно за техническо умение: правилно поставяне, правилна настройка, правилни ръце (каквото и да значи това). А това пропуска почти всичко, което се случва между натискането на бутона и поведението, което виждаме след него.

Е-нашийникът не предава команда, а подава физически стимул към тялото на животното. Този стимул се възприема от сетивната система, обработва се от нервната система, оценява се в контекста и се свързва с действие или последствие. Цифрата върху устройството не е директна мярка за интензивността, с която стимулацията се възприема от кучето. Влияят контактът на електродите, позицията на приемника, козината, влагата, движението, но и състоянието на кучето. Същото куче в спокойно ходене и в момент на преследване е в различно състояние на възбуда, мотивация и насоченост на вниманието. Затова идеята за фиксирано работно ниво е подвеждаща.

Асоциативното учене - кучето изгражда връзки между усещането, собственото си поведение, контекста и последствията. И тези връзки се случват в неговата глава, а не в нашите намерения. Може да свърже неприятното усещане със собственото си действие, но може да го свърже и с друго куче, велосипед, котка, дете, място или човек.
Това не е просто теоретичен риск.
Работих с куче с агресивна реакция към приближаващи го хора, която ескалира скоро след обучение на повикване с Е-нашийник в парка. Поведенческата картина беше съвместима с това кучето да е свързало стимулацията не със собственото си поведение, а с приближаването на хора. Човекът е тренирал повикване, а кучето изглежда беше научило, че хората предвещават болка.

Точно тук е проблемът с нашийника като потребителски продукт. Самото устройство е лесно за използване, но зад техническите действия стои цяла територия от знания: оперантно кондициониране, позитивно наказание, негативно подкрепление, възбуда, стрес, тайминг, конфликт, избягване. Това не е знание за нашийника, а е знание за животното. А то не идва в кутията с инструкции

Работих и с куче, върнато от пансион за основно обучение (какво ли значи това?) с електронен нашийник и инструкция: „Не махайте нашийника.“ Какво точно е правено с кучето, стопаните не знаеха. Тук за мен въпросът е прост: за какво е използван нашийникът? За обучение или за управление и контрол? Ако след обучението условието е устройството да остане върху кучето, трябва да сме много точни какво наричаме научено поведение. Кучето ли е усвоило нещо, което може да изпълнява независимо от устройството, или човекът просто е получил възможност дистанционно да прекъсва поведение?

И тук идва професионалната отговорност. Ако професионалист избира да работи с този инструмент и после го оставя в ръцете на стопанина, цялата тежест на обяснението е върху него. Човек, който си тръгва с няколко инструкции и убеждението, че вече знае как да използва Е-нашийник, не е обучен. Той е въоръжен с оръжие, чийто мерник не е калибриран.

Твърдението безопасен е в правилните ръце също трябва да понесе тежестта на собственото си твърдение. Ако правилни ръце означава човек, който разбира механизмите на ученето, разпознава конфликт, избягване, потискане и промени във възбудата и може да забележи кога кучето учи нещо различно от намерението му, тогава трябва да си дадем сметка колко далеч е това от начина, по който този инструмент реално се разпространява.

Достатъчно е да напишеш „електрически нашийник“ в търсачката. Ще намериш уред за комуникация, виртуална каишка за привличане на вниманието, а веднага след това - модели, класове, функции и цени. Този език не е неутрален. Той прави инструмента безобиден в главата на човека и сваля прага за употребата му. Ако защитниците на Е-нашийника действително смятат, че той изисква правилни ръце, публичното им съдържание би трябвало да вдига този праг, а не да превежда сложността на въздействието на езика на потребителска стока.

Моята позиция е ясна. Не използвам електронни нашийници и не ги препоръчвам. Не защото не работят. В зависимост от контингенцията електрическата стимулация може да функционира като позитивно наказание или като част от процедура на негативно подкрепление. И двете могат да променят поведение. Въпросът за мен е какъв процес стои зад тази промяна, какво още учи животното и какви рискове поемаме заедно с резултата.
Но дори моята позиция да остане настрана, едно нещо трудно може да бъде защитено: идеята, че това е инструмент за обща употреба.

Между бутона и поведението има нервна система. И ако не разбираш как състоянието на кучето, контекстът и механизмите на учене променят това, което се случва след натискането му, не знаеш достатъчно, за да натискаш този бутон.

П.п. И с награди могат да се объркат нещата сериозно. Позитивно не означава автоматично безопасно. За това ще пиша отделно.

Address

Website

https://moetokuche.com/club-moetokuche-2-0/, https://moetokuche.com/mk-resursi/, https://moetokuche.com/12-umeniya-kuche

Alerts

Be the first to know and let us send you an email when Ина Хаджиева · Моето Куче · posts news and promotions. Your email address will not be used for any other purpose, and you can unsubscribe at any time.

Contact The Business

Send a message to Ина Хаджиева · Моето Куче ·:

Want your business to be the top-listed Gym/sports Facility?

Country:

City: