29/09/2026
И когато не вали, пак е мокро
Petar нахлузваше найлонови торби върху мокрите си чорапи, преди да пъхне краката си обратно в мокрите ботуши.
Беше краят на февруари и се намирахме в поредния виетнамски град, чието име така и не запомних. От дни не спираше да вали. От приблизително толкова време и ние не бяхме обличали напълно сухи дрехи.
Бяхме спрели под някакъв навес, уж да починем на сухо. Напълно безсмислено занимание, но действаше успокояващо. Вече не се опитвахме да останем сухи. Опитвахме се просто да не ставаме още по-мокри, което във Виетнам се оказа съвсем различна дисциплина.
До нас ремонтна група на местното енерго работеше по един от стълбовете. Желязко работи в енергото в България и при вида на виетнамските си колеги веднага почувства професионален дълг да установи международно сътрудничество.
Опита се да завърже разговор с комбинация от английски, жестове, сочене към стълба и наивната вяра, че хората от енергетиката по света някак си се разбират без превод.
Те го гледаха абсолютно неразбиращо. Ние също го гледахме така, но за сметка на това се хилехме на ентусиазма му.
Петьо продължаваше да опакова мокрите си чорапи в найлон. Всеки помагаше за развитието на българо-виетнамските отношения според възможностите си.
Малко преди да спрем, бяхме минали под греда с камери за контрол на скоростта. Светкавиците святкаха над нас като новогодишни лампички. Не разбрахме дали снимат всички, или нашите чудовищно бързи Honda XR 150L най-после бяха привлекли вниманието на виетнамското правосъдие.
Така или иначе успяхме да избягаме.
Бяхме тръгнали от Ханой през северните планини, Ха Жанг и Сапа, с план да стигнем до Фансипан, после до Ха Лонг Бей и накрая отново в Ханой.
Засега обаче стояхме под навес в неизвестен град и гледахме как Петьо опакова мокрите си чорапи в найлон.
Когато приключи, подготовката за високопланинската експедиция общо взето беше завършена.
Тръгнахме отново. Дъждът продължи, вече придружен от толкова гъста мъгла, че ориентацията ни окончателно изгуби научния си характер. Някъде из оризищата се отклонихме от пътя. После вероятно се отклонихме и от отклонението.
Около час обикаляхме, без да знаем къде точно се намираме. Гледахме картата, после пътя и пак картата, с надеждата при следващото отваряне тя да е променила мнението си.
Междувременно започна да се смрачава. Това по принцип помага изключително много, когато си мокър, изгубен и караш мотор със спорни технически качества.
Накрая видяхме една силно криминална пътека. Поне по моите виждания. Беше тясна, стръмна и минаваше на три-четири метра над оризищата. По-скоро приличаше на последния маршрут на хора, за които после никой не е чул.
Тогава по нея мина местно момче със скутер. Навигацията не беше категорична, но никой не предложи по-добър вариант.
Понеже пътеката изглеждаше наистина притеснително, тръгнах пръв — не толкова от смелост, колкото да не взема да размисля.
Беше дълга около двеста метра — достатъчно, за да обмислиш решението си, но прекалено тясна, за да го промениш. Надявах се само да не се появи някой насреща. За щастие не се появи, което предвид виетнамския трафик си беше малко чудо.
В края на пътеката излязохме на нормален път. Започнахме да оглеждаме околните къщи в търсене на мястото за нощувка, но с увереността на хора, които нямат никаква представа как изглежда то. Накрая решихме да завием надясно, да минем по моста и да проверим от другата страна.
Този път уцелихме.
Посрещнаха ни много добре и ни приготвиха вечеря с местни ястия. Домакинът предложи и нещо, което наричаха „wine“ — местна напитка, наподобяваща бренди, с около трийсет процента алкохол.
За нашите балкански разбирания това граничеше с обида.
Върнахме жеста с четирийсет и пет градусова сливовица. Домакинът се просълзи. Дали от благодарност, или от непосредственото въздействие на балканското гостоприемство, не стана ясно.
Стаята изглеждаше екзотично: матраци на пода, големи прозорци към реката и никакъв таван. Тънки стени от ПДЧ, високи около два метра, разделяха помещението на стаи, без да стигат до покрива. Получаваш лично пространство, но само до определена височина.
Банята и тоалетната бяха общи за етажа. В стената на банята очевидно беше оставен отвор за прозорец. Самият прозорец обаче липсваше.
При моя ръст от 192 сантиметра отворът към улицата разкриваше изцяло съществото ми. След толкова дни във Виетнам вече и местното население заслужаваше някакво преживяване.
Единственият отоплителен уред беше оставеният сешоар.
Нощта мина спокойно и хладно. На сутринта нищо от дрехите не беше изсъхнало. Реално нямаше и как да стане.
Облякохме отново студените и влажни дрехи. Закърпих с изолирбанд скъсаните найлони, които носех върху ботушите. Сбогувахме се с домакините, натоварихме моторите и потеглихме.
Заваля отново точно десет минути по-късно.
