15/08/2026
От много години говоря за огромната роля на семейството във формирането на човека. Водил съм хиляди спорове по тази тема — с близки, с познати и с хора, случайно попаднали в моята компания.
Днес всички се питат откъде идват агресията, жестокостта, арогантността и емоционалната нестабилност сред част от младите хора. Търсим причините в училището, социалните мрежи, музиката, улицата и „лошото общество“. Но много по-рядко имаме смелостта да погледнем към мястото, от което започва всичко — семейството.
Голяма част от българските деца са обичани условно.
Обичани са, ако слушат.
Ако изкарват добри оценки.
Ако не създават проблеми.
Ако играят добре в мача.
Ако се представят добре на концерта.
Ако оправдават очакванията на родителите си.
Така детето постепенно научава, че любовта не е сигурна връзка, а награда, която трябва непрекъснато да заслужава. Че стойността му зависи от неговото поведение, резултати и постижения. Че грешката може да му струва одобрението, близостта и приемането на най-важните за него хора.
Тази условна любов създава дълбока емоционална нестабилност. Детето израства с постоянен страх, че не е достатъчно добро, с болезнена чувствителност към провала, с потиснат гняв и с непрекъсната нужда някой отвън да потвърждава неговата стойност.
Когато към това се добави и агресивното възпитание, което все още е широко разпространено в българските семейства — крясъци, унижение, заплахи, обиди, наказания и физическо насилие — детето научава още нещо: че силният има право да наранява слабия и че конфликтите се решават чрез страх и власт.
После се изненадваме, когато същото дете излезе навън и започне да унижава, да заплашва, да бие и да доказва силата си върху някого, когото възприема като по-слаб.
Съществува и другата крайност — неглижиращото възпитание, маскирано като либералност. В него няма ясни правила, граници, отговорности и последствия. Детето получава свобода, за която още няма изградена способност да носи отговорност.
Така израстват млади хора, които трудно контролират импулсите и емоциите си, не приемат отказ, не понасят ограничения и вярват, че останалите са им длъжни. Те очакват всичко да им бъде предоставено наготово, без усилие и без отговорност.
Този модел се среща особено видимо при част от децата на богати и влиятелни родители. Когато материалната сила, общественото положение или властта на семейството постоянно ги предпазват от последствията на собственото им поведение, те лесно започват да възприемат безпардонността като право, а арогантността — като доказателство за превъзходство.
Решението да създадеш дете не е като решението да си вземеш домашен любимец. Отговорността е несравнимо по-голяма, защото не просто се грижиш за живо същество — ти участваш във формирането на бъдещ човек, който един ден ще живее сред останалите и ще влияе върху техния живот. Създаването на поколение трябва да бъде сериозно, осъзнато, аргументирано и внимателно обмислено решение, а не автоматична следваща стъпка, обществено очакване или опит да запълниш собствена празнота.
Да станеш родител не означава просто да създадеш дете. Означава да поемеш отговорност за средата, в която ще се изграждат неговата личност, ценности, емоционална устойчивост и отношение към другите.
Разбира се, не всички млади хора са такива. България има прекрасни, възпитани, интелигентни и състрадателни деца и младежи.
Но българското общество е болно и е пълно с деградирали млади хора, които не са се появили от нищото. Те са резултат от години условна любов, агресия, емоционално отсъствие, липса на граници и бягство от родителска отговорност.
Училището може да образова.
Спортът може да дисциплинира.
Обществото може да поставя правила.
Но основата се изгражда в семейството.
И докато родителите отказват да видят собствения си принос, ще продължаваме да осъждаме последствията, без да имаме смелостта да назовем причините.
05/08/2026
23/07/2026